За чужденците младите японски майки в метрото са наистина удивителна гледка.
Те говорят много високо, сякаш на себе си. Но се оказва, че на гърдите си носят чанта-кенгуру, а в нея е сгушено бебенце на не повече от два месеца.
Майката на висок глас, без да се притеснява ни най-малко, обяснява на детето си накъде са тръгнали, на коя спирка ще слязат и какво ще правят там. И това съвсем не е нещо изключително. Местните хора са свикнали с подобна гледка и не им обръщат никакво внимание.
В японските градове майки с малки бебета се срещат навсякъде – в магазина, кафенето, фризьорския салон. Майки с деца на гърдите карат велосипеди и малки моторолери – естествена градска картина. А индустрията се е съобразила с това – в магазините се продават палта, якета, пелерини, които обличат и майката, и детето в кенгуруто с обща дреха. Създава се усещането, че японските майки не се отделят нито за миг от бебето си. А ето как това се случва без бебето да плаче:
Плътно общуване. Малките деца непрестанно са с майките си. В по-стари времена майките просто са привързвали със здрав плат децата на гърба си или на гърдите си – както им е по-удобно и са приготвяли храна за семейството, работили са на оризовите полета, грижили са се за по-големите деца. Децата в едно семейство преди са били по много. Когато се появи още едно мъниче, майката го е окачвала на гърба на най-порасналото дете.
Но защо да ходим чак до Япония? В България преди около 70 години е било същото по селата, а ръчно изработените кенгура са наричали "цедилки" – специално изтъкани пъстри здрави платна с презрамки.
В съвременните японски семейства обичайно растат по едно-две деца. И въпреки това много млади майки напускат работа и се посвещават само на грижата за децата и семейството. Когато децата поотраснат, тя отново може да започне работа. Но по правило на непълен работен ден, защото покрай училището майката има още много задължения към децата и не е прието тези задължения да се прехвърлят на други.
За чужденците друг изумителен факт е, че японските бебета първо се научават да говорят и чак след това прохождат. За японците това си е в реда на нещата. Майките непрестанно разговарят с децата си, обясняват им какво правят, шегуват се с тях, пеят им песнички, повтарят многократно думи, които са нужни на детето и рано, или късно то проговаря.
Разбира се, мъниците през повечето време спят. Така японците притежават едно всеобщо качество, което изумява чужденците – те могат да спят във всякаква неудобна позиция до края на живота си. И масово го правят – в метрото, в автобуса, на концерти, ако им са скучни. Човек, спящ на обществено място с широко отворена уста, похъркващ, не впечатлява никого от местните.
Децата от малки биват учени да спазват обществените норми – да благодарят, да се извиняват, да уважават по-възрастните, да не пречат на другите, да не хвърлят безразборно боклук. Не е прието да привличаш вниманието към себе си. Вероятно поради всичко това децата се стесняват да плачат пред непознати.
Разбира се, едно бебе може да се разплаче, ако нещо го боли например. Но тогава майката знае, че детето ѝ има някакъв проблем, а не плаче, защото се чувства самотно, гладно или страда от недостатъчно внимание.
Така израстват малките япончета. Те са в постоянен емоционален и физически контакт със своите родители. Здравата родителска прегръдка, предоставяните им първи потребности, сякаш създават защитна аура около мъничето. То усеща това и става спокойно и уверено в себе си.
Тогава защо му е да плаче?
Надяваме се, че сме били полезни. Ако имате въпроси, свързани със забременяването, бременността, раждането и отглеждането на детето през първите месеци, не се колебайте да ги зададете на missionbaby@woman.bg
